„Свръхчовекът“

Той вярваше, че самотата го прави силен. Вярваше, че и сам човек може да се бори и да постига целите си, защото разчитайки само на себе си и осланяйки се единствено на собствената си сила, човек може да извлече максимума от нея. Често той остава неразбран. Хората се възхищават на неговата сила, на неговата воля. Възхищават се от неговия ум. Но никога не могат да го разберат. Както никой не може да разбере гениите. Те го наблюдават,  тайно си мечтаят да бъдат като него. Но това е нещо, което или си, или не си – няма среден вариянт. Той изглежда толкова уверен и силен, че дори може да припознаем нещо божествено в него – безсмъртието например. Сякаш той е недосегаем. Сякаш не би могъл да бъде наранен от нещо, което би наранило всеки друг. Като силен удар или куршум. Сякаш би издържал всякоя болка. От него се очаква винаги да бъде силен. Дори да страда никой не би забелязал това. Защото всеки знае, че той е силен и не очаква от него да страда. Никой не го пита какво му има, ако някога забележи тъга и омраза в погледа му. Защото той е свръхчовека. Защото той няма право да отдава показ на слабите си страни. И ако има нещо, което го прави свръхчовек това е именно факта, че той умее да крие секоя своя слабост в дълбините на душата си и да демонстрира само сила и гордост. Лошата страна е, че Свръхчовека никога не би намерил съчувствие. Защото никой не подозира, че и той има своите душевни мъки и своята тъга, но просто умее да ги скрива от останалите. 

„Дългът зове“

„Дългът Зове“

Любомир Болгар

Беха най-трудните години на нова България. Народа бе беден, съсипан. Преди всичко бе паднал в жертва на духовния геноцид, на който бе подлаган от векове наред. Поробител след поробител се редуваха да налагът жестоко с тежкия си бич този велик народ. На пук на всичко обаче, тоя народ се бе запазил и до днес, до двадесет и първият век. Но какво го очакваше? Повече мъчнотия ли? Със сигурност – да. Защото тоя народ е изтощен физически и духовно. Българския ген и над 13 вековното съществуване на българското семе бяха на път да изчезнат. В страната вилнееха всякакви чужди племена, които застрашително се множаха и поставяха следващото българско поколение пред свършен факт. Те щяха да бъдат повече от Българите и щяха да доминират.  Повечето хора не осъзнаваха това – те бяха вглъбени в това да осигурят насъщния си. Някои обаче бяха абсолютно наясно, че борбата трябва да бъде започната. Една последна война на живот и смърт за запазването на велика България.

Една българска приказка за края на света

„Свършекът На Света“

Хитър Петър имал един овен и много си го обичал. На съседите си той казвал:

– Този овен съм го обрекъл на вас.  Когато склопя очи, вие ще се съберете у дома, ще го изпечете, ще си похапнете и ще кажете две-три хубави думи за мен.

Но Хитър-Петровите съседи — кръчмарят и селският чорбаджия искали час по-скоро да изядат овена. Те отишли при попа и го попитали как да склонят хитреца, че да тегли ножа на овена.

– Тази работа оставете на мен – рекъл попът, наложил си калимавката* и отишъл при Хитър Петър.

– Какво има, дядо попе? — попитал Хитър Петър.

– Лошо, Петре, лошо! – въздъхнал попът. — Вече е дошъл свършекът на света. Утре не, а вдругиден ще настъпи краят. Остава ни само един ден живот.

ЗНАМЕНАТА ГОРЕ

ЗНАМЕНАТА ГОРЕ

Ето ни — наперени, горди и стройни,

строени в редици с униформите бойни,

знамето развява се високо над нашите глави,

в сърцата ни пламък гори, но безмълвно всеки стои!

Дисциплината спазва и просто…просто мълчи!

С омраза в душата, силен глас из устата:

„Напред! Да си върнем Родината дойде нашия ред!“

Заклехме се във всичко свято,

във всичко мило що’ остана:

„Винаги в главата на врага цели се, нанасяй смъртна рана.

Пред нищо не отстъпвай, върви с високо вдигната глава,

знамената горе, с пълен глас запейте песента!“

Бори се до последно, бъди един от нас,

и знай, че ти си нищо, народът ти е всичко!

„На Лора“ – П.К. Яворов

Яворов е титан на българската литература. Нека спомним и прочетем красивите думи, които той завеща на своята любима Лора.

Трагедията на българската расова чистота

Началото на трагедията за българската расова чистота бе сложено с загубването на религиозната ни свобода!

Избирайки, християнският “бог”, от наше име Князчето Борис I Михаил, избива нашата аристокрация. Боилските родове биват изклани. Всъщност не. Това е слаба дума. Но има ли дума за “цивилизаторското дело” на онзи дръвник на който положиха глави толкова много расови великани!? Само 150 години по късно, Василий II Българоубиец довършва започнатото като подкупва половината от болярите ни с доживотна служба във византииските провинции на Анадола, а другата половина просто праща на дръвника. С окови на ръцете! Но НИКОГА с превита глава. Двестате години византийско робство унизиха Българският народ, но той все още намери сили да се изправи гордо и да воюва за свободата си. И за справедливостта. Тази справедливост, за която толкова отчаяно копнея днес. Но това бе само първият удар. Жестокостта последва след това. Едва изправила се на крака България бе подложена на татарски опустошителни нашествия платени от Венеция и Византия. България бе насилена да се раздели на три заради цар предател.

Крали Марко обесва евреина

Крали Марко и хвъркатият му кон

Крали Марко обесва евреина

(Крали Марко обикаля земята за един ден)

Един ден Крали Марко като минувал през едно добружанско село, пред коня му се изправила стара дрипава жена и протегнала ръка за милостиня.

- Защо просиш, бабо? – попитал я Крали Марко.

- Защото гладуваме, незнаен юнако! Нямаме зърно и жито в селото. Суша опожари Добружанската равнина. Нивите не можаха да вържат клас, полята почерняха и добитъкът измря от глад. Тая зима дърветата от гората не ще стигнат за кръстове; от глад ще мре златна Добруджа.

Бръкнал Марко в пояса си, извадил сърмената кесия, но в нея не намерил нито една пара да дарува бабичката. Тежко му станало. Навел глава, потеглил през осиромашалите села и надвечер стигнал в Солун. Отбил се в една хладна механа да сръбне чабур вино, дано разкара мъката му. Пил чабур, пил два, въздъхнал. Пил три чабура – очите му светнали. Започнал тогава да се хвали:

- Имам булче, по-хубаво от звезда. Не го давам за три града като Солун, с пристанището и всичките гемии в пристанището.

- Да ти е честито булчето! – обадил се от дъното на механата Жълтия евреин, най-богатият човек в Солун. Колкото гемии плували тогава по Бяло море, по Черно море и по Синьо море – всичките били на Жълтия евреин.

- Имам хвърковат кон, който може да обиколи за един ден цялата земя! – повторно се похвалил Крали Марко.

- Не вярвам! – викнал Жълтият евреин.

- Искаш ли да се хванем на бас?

- Искам. Ако аз заложа една гемия догоре пълна с жълтици, ти какво ще заложиш?

- Залагам коня си! – отвърнал Крали Марко.

- Не ща го.

- Залагам булчето си!

- Приемам – съгласил се Жълтият евреин и подал ръка.

Рано на другата сутрин Марко оседлал Шарколията, яхнал го и тръгнал по щирокия друм, който опасвал като колан цялото земно кълбо. От изгрев слънце тръгнал към залез и продумал на коня си:

- Бързай, Шарко! Ако обиколиме до довечера цялата земя, утре Яно ковачът ще ти изкове златни подкови. Бягай, братко!

Разперил криле Шарколията и хвръкнал. Отишел да се не види. Додето слънцето излезе на една копраля, половината земя обиколил; додето слънцето се издигне на още една копраля, изходил хвърковатият кон и другата половина. Откъм изгрев се задал Крали Марко и като наближил Солун, сърцето му затуптяло от радост. На два часа път от Солун тогава имало един хан. Крали Марко спрял на хана, хем да почине умореният му кон, хем той самият да подремне, додето слънцето превали към залез. Легнал си юнакът, заспал, а ханджията повел изпотения кон за юздата да го разхожда по двора.

- По каква работа ходи твоят господар? – попитал ханджията Шарколията.

Конят му разправил. Тогава ханджията пуснал юздата, влязъл в хана и тозчас се появил с една кофа червено искрящо вино. Навел се Шарколията да пие, пил и се напил. Щом го напоил, ханджията извадил от джоба си една остра ножица и му отрязъл лявото крило. Този ханджия бил брат на Жълтия евреин.

Надвечер Крали Марко се пробудил и скочил: слънцето клоняло към залез. Метнал се съненият юнак на коня и го бутнал да бяга. Бягал Шарколия, що бягал, показали се кулите на Солун, но градът бил още далеч.

- Лети! – подканил го Марко.

- Не мога, господарю!

- Защо не можеш?

- Ханджията отряза с ножица лявото ми крило.

Прехапал устни Марко. Свило му се сърцето, като си помислил, че евреинът ще вземе хубавата му невеста, и грозно изревал. На рева му тозчас се отзовала неговата посестрима Гюргя и долетяла на своя сур елен.

- Защо ревеш, побратиме? – попитала го тя.

Тъй и тъй – разправил й Крали Марко.

- Не бой се, мили побратиме, ами яхни моя елен и бягай към Солун!

Прехвърлил се Марко от Шарколията върху елена и преди слънцето да потъне зад морето, скочил пред механата.

Жълтият евреин още повече пожълтял и нагребал цяла гемия злато от съкровищницата си за Крали Марка. Натоварил Марко златото на една биволска кола и го закарал право в Добруджа. Спрял сред равнината, повикал кметовете на селата и им отмерил по едно кринче жълтици за всяко село.

- На ви пари! Купете храна за гладните добружанци, додето дойде новото жито – поръчал им той и се върнал пак на юг, към Солун.

В Македония той намерил Гюргя, седнала под едно дърво – плете му чорапи и пее, а до нея Шарколия със здраво крило, пасе трева.

- Да си ми жива, посестримо, дето излекува хвърковатия ми кон с горско биле! – викнал Марко, прегърнал самодивата и я целунал три пъти по челото.

Дигнал се оттам и отишел право на хана. Отскубнал един косъм от мустака си, повикал ханджията и без да му продума нещо, обесил го с косъма на фенера, който светел пред вратата на хана.

Ангел Каралийчев, Приказен свят, Том втори, София, 1974 г., стр. 275-8

Любен Каравелов за еврейското гето

Любен Каравелов в униформа на сръбски легионер

“Ако солунската нечистотия се нарича готова холера, то софийския еврейски арсенал може свободно да се нарече вонещейна чума. Аз ниде не съм виждал, даже и в Измаил такова улично блато като, каквото видях в София. Софииските нечистотии се отличават от нечистотиите на другите градове – аз говоря само за някой махали, особено за еврейската – с това, че в първите вие рядко виждате мъртви котки, издъхнали кокошки и магарета, незатъпкани още черупки от варени или пържени яйца и т.н. Но и Софииския евреин не е по благовонен от своята улица. В София вие ще срещнете такива еврейски типове, каквито се не срещат даже и във варшавския еврейски музеум. Разбира се, че между Родшилда и Биконсфилда и между софииския евреин съществува такова различие, каквото Катрфаж при всичките свои старания, не е можел да намери даже между горилата и Мария Стюард. Не зная, имат ли редакторите на “Пестер Лойд” и на “Новата Виенска преса” своя собствена миризма, зная само това, че ако софийския евреин се приближи до вас, то вие сте принудени да идете в банята и да се умиете с хума. Един мой приятел, който обича да си поговори, ми разказваше един път, че купил от един едирнески пошове, които, даже като се скъсали(той ги прал 100-тина пъти) все още вонели на лакерда. Ако не би поживял няколко деня в София и ако не би помирисвал софииските евреи, то историята на пошовете отдавна вече би се изветряла из главата ми. Аз мисля, че ако в София желаят да имат здрав воздух и да се избавят от тифузните трески, то са длъжни да преселят своите евреи на връх Витоша или да ги натопят в саламура. Но да оставим евреите, които са известни на всичкия свят не само чрез своята телесна, но и душевна нечистота.”

Любен Каравелов
Събрани съчинения, Том 4

От либерализъм към национализъм

Еволюцията на биологичните видове, тяхната идентичност и приемственост, се определя от носителството на набор от гени. Те са носители на качествата на всеки индивид, принадлежащ към даден вид. Материалният им носител е ДНК – дезоксирибонулеинова киселина в ядрото на всяка клетка. Тя е съставена от набор на нуклеотоди – аденин, гванин, тимидин и цитозин. Комбинация от три такива нуклеотоди съставя нещо като буква, която избира дадена аминокиселина, от която се изгражда белтъчната молекула, основната градивна съставка на всички организми, в това число на човешкото тяло. От поколение на поколение се предава чрез тези гени основната информация за качествата на новото поколение. В някои случаи се развиват мутации – случайни отклонения в структурата на отделни гени, най-често с отрицателни последствия за качеството на новото поколение. В социален и интелектуален аспект еволюцията на човекшките индивиди и общества се предава от нематериални структури – културни гени. Това са трайни стереотипи, предавани от индивид на индивид от поколение на поколение не от материален носител, а от думи и примери – от мозък на мозък. Тези културни гени се означават като „меми“ (от memory). Комбинацията от набори на меми определя идентичността на всяко човешко общество. И при тях може да има мутации, които водят до негативни последствия. Така за биологическата еволюция и за идентичността на индивидите основно значение има езикът. В социален и персонален аспект езикът играе тази роля, която в биологичен аспект играе ДНК. Всеки дефект на ДНК като последствие здравето на отделен индивид или на целия вид, аналогично – езиковият дефект носи отрицателни последствяи за цялото общество и отделния вид.

Непосилно е за който и да е, даже и езиковед, да формулира задачите по опазване на вредните мутации в българския език днес. Тук ще се опитам за едно непретенциозно групиране:

1. Проблемът за отношението между източните и западните диалекти

2. Проблемът за русизмите, остатък от комунистическия период

3. Проблемът за интернационализмите, нахлули в сегашния период на преход

4. Проблемът за уличния жаргон, който пребликва в масовите медии

Българският книжовен език съществува от времето на Свети Седмочисленици и Симеоновия „Златен Век“. Сегашната му форма е обаче от средата на деветнадесети век. По редица обстоятелства в него доминират източните наречия. За да се запази националното единство, дейци, предимно от западната част на българската етническа територия, настояваха да се включат и елементи, характерни за западните говори. Приета беше и отделна буква, – „е-двойно“ – която позволяваше да се чете като е или като я. Тя беше един от белезите олицетворяващи единството на българския език – от изток до запад. Постепенно обаче източните белези надделяха, особено след преврата на 9-те септември. С това се даваше подкрепа на разделянето на българската нация на българска и македонска. Подобни бяха други езикови и правописно правила, наложени през комунистическия период.

В миналото също е имало опити за реабилитация на западните говори. Така, в края на Деветнадесети век, група младежи от Македония издават списание „Лоза“ с предложение за по-голяма застъпване на македонските диалекти в общобългарския език. Те не се бореха за отделен македонски език. По-късно тези дейци станаха видни български общественици, учени и политици. Между тях беше и бъдещият министър-председател Андрей Ляпчев.

Сегашният литературен български език е вече установен и късно е да се иска ново равновесие между източните и западните езикове форми. Но по примера на класиците на българската литература – Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и други – може да се препоръча в отделни случаи използването на езиковото богатство на западните говори. Българският език е майка на руския. Докато българския народ беше под чуждо робство, българският книжовен език не можеше да се развива. В същото време руският език претърпя развитие – от Ломоносов до Пушкин и на него бяха написани гениалните творби на Толстой и Достоевски. Към средата на Деветнадесети век се оформи новият литературен български език и няма нищо чудно, че майката си спомни за даденото на дущерята (руския език) и взе думи от даденото преди векове междувременно забогатялата дъщеря – руския език. И в българския език нахлуха редица „русизми“, които всъщност са стари българизми от майчиното наследство. Това нахлуване има два върха – след освобождението ни от турско робство и след поробването от комунистическо. За това сме чувствителни към русизмите в нашия език. На сегашния етап обаче времето, в което живеем днес е преходно – човечеството навлиза в нова ера – информационната. Лидер на това движение са САЩ. Затова във всички световни езици навлизат англо-американски думи. В науката и технологията английските термини не могат да бъдат изместени – те заемат мястото, което в миналото традиционно заемаха термини от латински произход. Английският език, в американския му вариянт, е латинският на новото време. В социалните и междуличностни контакти обаче се проявява тенденция за злоупотреба с тези термини в различните национални езици. Трябва да се прави разлика между научния и говоримия език за социални контакти, също и за художествената му употреба. Научният език е по-точен, но по-беден от говоримия. В науката и технологията думите са определени и еднозначни. В говоримия език думите са по-многозначни. Те са обкръжени от един ореол на асоциативни представи. Освен смислов, те имат и емоционален пълнеж. Затова използването на английски думи в говоримата реч е неуместно – лишето от асоциативно богатство. Всяка българска дума, идваща от вековете, носи своето богатство от асоциации, чувствителен, за които е всеки българин. Когато се говори за чистотата на българския език, трябва да се разбира това словесно богатство от думи, носещи ореола от асоциации, специфични за българина. Абсолютният пуризъм е неуместен. Нашата интеграция със западната култура изисква и употребата на чуждици. Но когато ги употребяваме, винаги трябва да преценяваме дали има по-уместна българска дума от чуждицата, която ни идва наум! Във всички езици съществуват улични жаргони, характерни за по-необразованата част от населението. Те избуяват особено в периоди на преход, както сме ние сега. Една от особеностите у нас е, че те навлизат в медиите, особено в „жълтата преса“, и от там заразяват целия говорим и писмен български език. Някои от тези думи обаче са находчиви и предават живост и гъвкавост на езика. Подбор на тези думи е задача на дарените с езиков талант и познания.

Някои социолози отбелязват, че в Европа се проявява тенденция „От либерализъм към национализъм“. Независимо от съдържанието на тези два термина, което влагат въпросните социолози, вероятно днес на Стария континент се наблюдава едно връщане към националните културни ценности, между които е и езикът. Едно такова особено внимание към българския език трябва да проявим и ние.

Другото лице на Хитлер – онова, което малко хора са видели.

Логично е, че победителите пишат историята. От края на Втората Световна, та до днес образа на Хитлер е: „Ненормалник и убиец“. Същото може да се каже с 200 пъти по-голямо основание за Йосиф Сталин. Защо? Защото той е истинският убиец и ненормалник. Защото хората били близко до него, докоснали се до личния му живот и познаващи истинското му лице пишат днес какъв звяр и безкрупулен диктатор всъщност е. Хората, които са били близко до Хитлер обаче, противно на очакванията, не казват нищо лошо за него – не са намерили такова. Извадките, които ще ви представя по-долу са от книгата „Аз бях лична охрана на Хитлер„, написана по спомените на Рохус Миш – негов личен бодигард до падението на Райха.

(Глава: „Първа среща с Хитлер“, стр. 40):

„Ако трябваше да се претърси посетител, правеше го в съседната стая малък екип от двама-трима мъже от RSD и никога от нашият отряд. „Фюрерът не би позволил човек от личната му охрана да се отнесе така към гост.“ – обясниха ми веднага“

(Глава: „Първа среща с Хитлер“, стр. 40):

„Като видя военните ми ботуши на килима, Брюкнер възкликна: „Това шефът не го харесва“.

(Глава: „Първа среща с Хитлер, стр. 44):

„И ето ни срещу Хитлер, застанал пред нас и всякаш чул целия разговор. Той ме наблюдава един миг. Пристъпва напред. Държи в ръката си писмо. Аз съм на метър от него. Гледам го, без да го виждам. Студено ми е. Вледенен съм. От ужас. Горещо ми е. Искам да изчезна, да потъна вдън земя. Брюкнер взима думата. Обяснява, че са имали нужда от постъпление и съм нов. Хитлер сякаш не го слуша, той сякаш вече всичко знае, всичко е чул. С учудващо спокоен глас, обикновен, много различен от този на речите, с който приветства тълпите, пита адютанта си:

- Та откъде е този младеж?“

(Глава: „Първа среща с Хитлер“, стр. 44):

„Прославеният фюрер, когото току-що бях видял не беше нито чудовище, нито свръх човек. Хитлер вече не беше Хитлер. Изглеждаше нормален.“

(Глава: „Първа среща с Хитлер“, стр. 45):

„Поизчаках да ми дадат за сестрата на Хитлер втори пакет, много по-голям от първия. Трябваше да бъде сладкиш, или торта приготвена от церемониал майстора Артур Каненберг“

(Глава: „С и без униформа“, стр. 46):

„Когато се върнах в Берлин веднага разбрах, че Хитлер не е в града. Канцлерството изглеждаше празно, странно спокойно. Фюрерът беше на Западния фронт, за да ръководи офанзивата срещу Франция“

(Глава: „С и без униформа“, стр. 51):

„Първите посещения при Фюрера започваха в края на сутринта. Не по-рано. Хитлер спеше малко, но и лягаше късно и започваше деня си не по-рано от 11:30. Щом свършеше времето за посещения някой от нас придружаваше посетителя, или групичката посетители в съседния голям салон „Хиндербург“. Тогава Фюрерът нерядко се появяваше в просторния хол, за да поздрави лично гостите си“

(Глава: „С и без униформа“, стр. 52):

„Трябваше да спазваме едно правило: Хитлер не желаеше да вижда на масата си двама души от една и съща професия. Както ни обясниха, веднъж не изстърпял двама хирурзи, или архитекти да спорят пред него насред обяда. Решил, че се държат така само заради неговото присъствие, искат да привлекат вниманието му като два петела в селски двор. Не желаел това да се повтори“

(Глава: „С и без униформа“, стр. 52):

„Малко по-късно научих от „старите“, че Фюрерът разговарял с удоволствие на тема изкуство, наука, история. Уточниха, че на маса никога не засягал политически или военни въпроси.“

(Глава: „С и без униформа“, стр. 54):

„Не мога да си спомня какви книги имаше по всички тези лавици с изключение на внушителната поредица от дванайсет томана големите речници „Майерс“. Казваха, че Хитлер бил пристрастен към този род четиво“

(Глава: „С и без униформа“, стр. 54):

„Следваше салона с голяма маса точно в средата, заемаща не малка част от пространството. На нея винаги имаше куп разпилени вестници, нехайно струпани списания, архитектурни скици и планове, които Хитлер чертаеше сам„

(Глава: „С и без униформа“, стр. 55):

„На стената зад него, малко вдясно, беше окачен портрет на майката на Хитлер. Когато си лягаше, платното се оказваше зад него, точно над главата“

(Глава: „С и без униформа“, стр. 57):

„Хиълер обичаше американското кино. Не помня заглавията на филмите, прожектирани в канцлерството с изключение на „Отнесени от вихъра„, първия цветен филм, който имахме възможност да гледаме. [..] Хитлер нареди да повикат веднага Йозеф Гьобелс, за да му каже, че германските конорежисьори трябва на всяка цена да покажат, че и те могат да правят такива филми“

(Глава: „Хитлер не излиза“, стр. 91):

„Хитлер се грижеше за приближените си както щях да се убедя. Всяка година голям брой драматични и комедийни актьори и художници получаваха от него колет за коледните празници“

(Глава: „Америка“, стр. 95):

„Съвсем ясно помня тази сцена: Хитлер пиеше малка бира „Холукирхенброй“ – баварска пивоварна край Мюнхен. В нарушение на вегетариянският си режим в чинията му имаше няколко парчета салам. За пет години за пръв и последен път видях Хитлер да хапва малко месо“

(Глава: „Америка“, стр. 95-96):

„По време на пътуването Хитлер настоя специялният влак да не нарушава разписанието на Reichsbahn – държавните железници. Затова ни се наложи да спираме не веднъж на някой страничен коловоз, за да позволим на пътническите влакове да стигнат на време за местоназначенията си.

___________

Това са съвсем малък брой цитати от около общо 10 страници от книгата. Горещо ви препоръчвам да си я закупите. Интереса към историята и истинската личност на Хитлер ще бъдат напълно задоволени.